Държавата отказва да събира парите си

Милиони левове на държавата изтичат в канала заради бездействието на собствените й органи, които не могат да се разберат кой трябва да ги събира. В същото време бюджетът се гъне и управляващите не са поискали заем само от папата, за да плащат масрафите на хазната - включително и заплатите на същите тези чиновници. Още по-дразнещото е, че никой не може да каже с точност колко пари потъват по този начин, защото никой не счита, че има задължението да направи това изчисление.
Проблемът за пореден път бе поставен на дневен ред от заместник-председателя на ВКС Красимир Влахов. "Повече от четири години НАП отказват да събират сумите, които гражданите дължат на съдилищата", в прав текст обяви Влахов. Става дума за т.нар. съдебни такси и разноски. Обикновено тези такси се поемат от този, който загуби делото, въпросът е какво се случва, ако човекът все пак не плати.  Задълженията се присъждат в полза на държавата и се издава изпълнителен лист за тях. Само че този лист в момента потъва в нечий кашон със стари бумаги. И в крайна сметка там си и умира: просто се чака да изтече давността за събиране, за да може да се прати официално в архив. 

Широко затворени очи

С калпавото законодателство, което произвеждат от години насам, депутатите от няколко парламента направиха и невъзможното, за да вържат ръцете на всички институции в държавата така, че да не могат да заничат в сметките и доходите им. В резултат Сметната палата се оказа куче без зъби, Националната агенция за приходите има по-скоро пожелателни функции, конфликт на интереси във висшия ешелон на властта явно никога няма да бъде установен, прането на пари се изчерпва с нелепи "разкрития" за мижави суми срещу още по-мижави престъпници, а законът за офшорките се превърна в бостанко плашило, което никого не спира. Но въпреки това ще го преправят, за да стане още по-сигурно безполезен.
Държавата стои със широко затворени очи за бизнеса и за благосъстоянието на най-видните си кадри. Истината е, че ако не бяха ни пришпорили отвън, Христо Бисеров вероятно и до ден днешен щеше да е сред най-тачените политици у нас. Истина е също и че в момента никой в държавата не може да даде един простичък отговор: чий в крайна сметка е "Булгартабак" и кой е "номиналният" собственик на 80% от капитала на дружеството, уютно скрит в анонимност. А ако се чудите защо се получава така, обяснението е елементарно: заради нежеланието на законодателите за промяна, съчетано с чиновнически мързел и панически страх.

Съдия наказан за прекалена етичност

Съдия от Софийския районен съд отказал да разглежда делата на банката, която му отпуснала преференциален кредит при далеч по-изгодни условия от обичайните. Магистратът обяснил, че прави това, за да не бъде обвинен в конфликт на интереси. Собствените му колеги обаче го низвергнали и обвинили, че с прекалената си етичност той руши имиджа на съдебната власт. И поискали да бъде наказан.
Случаят е абсурден, защото показва как у нас е напълно възможно да те накажат не за нарушаване на етичните норми, а за стриктното им спазване. Но това е нормално за една държава, в която ненормалното е правило, а всичко останало - изключение.

Русенец осъди МВР за незаконно взета книжка

Собственик на билярдна зала след седем години съдебни спорове осъди МВР да му плати 300 лева обезщетение за моралните вреди, които му били нанесени с незаконно отнемане на книжка. Всъщност искът на Н.С. е за много по-голяма сума плюс имуществените разходи, които е претърпял - за заплата на шофьора, на когото плащал да го кара, докато е без книжка, за платените такси по жалби, такси за явяване на изпит и куп още разноски. Но останалите му претенции бяха отхвърлени от Русенския административен съд.

Огромните лихви по бързите кредити далеч не са единствения проблем

Никой не знае колко са арбитражните съдилища у нас, нито пък контролира кой и как работи в тях

Едно телевизионно разследване най-сетне накара куп висши държавни мъже да заговорят за проблем, за който всъщност знаеха прекрасно от години. Защото жалбите от опарени с "бързи кредити" и високите им лихви, пълнят пощите и канцелариите им от началото на кризата и вероятно отдавна са стотици.

Досега очевидно беше по-удобно да се замълчи, само че повече не може. Затова цяла седмица управляващите засипваха с обещания като с манна небесна главите на гневните граждани: ще въведем таван върху лихвите, ще има по-строг контрол от БНБ върху небанковите кредитни институции, лихвите ще се описват в европейски формуляр и прочие, и прочие. Без да се впускат в обяснения какво пречеше това да стане преди 3-5 или повече години.

Но размерът на лихвите далеч не е единственият проблем на хората, които дължат пари, въпреки че най-силно се натрапва в общественото полезрение. Има и друг, много по-страшен, за който обаче все още никой не говори.

За какво става дума разказва историята на 60-годишната русенка Нели Иванова, която стигна до дъното без да има никаква вина. Заради заем, който при това е изплатила до стотинка. Въпреки това обаче в края на лятото онкоболната жена остана без пукната стотинка в джоба, след като съдия-изпълнител й запорира пенсията. Направи го напълно законно, при това с решение на съд. Абсурд, с какъвто в България отдавна вече сме свикнали.

Да осъдиш държавен орган за вреди е като да играеш в "Мисията невъзможна"

Преди няколко дни пет върховни съдии в държавата излязоха с коренно противоположни становища по един твърде прост въпрос: пред кой съд и по какъв ред държавните органи, написали незаконни наказателни постановления ще плащат за вредите от тях, ако бъдат отменени от съда.
Този съдийски спор на практика касае всеки, който някога е бил глобяван за някакво нарушение и впоследствие санкцията му е била отменена в съда. Защото много често от един такъв акт се търпят вреди - блокира се бизнес, банкови сметки, спират се автомобили, харчат се пари по адвокати, търпи се стрес, а може и до инфаркт да те докарат с една глоба от 20 000 лева, например.
 Независимо дали става дума за обикновен човек или фирма, това са щети, които следва да бъдат овъзмездени, ако този акт на държавния орган се окаже незаконосъобразен.
Само че проблемът е как да стане това. Защото съдилищата си прехвърлят и спорят кой всъщност трябва да разгледа едно такова дело.
Законодателят пък се прави, че проблемът не съществува, защото така е по-удобно.
А в крайна сметка го отнасят гражданите. Факт е, че огромна част от наказателните постановления и принудителните административни мерки, които се обжалват, падат в съда. Само че единствените последици от тези незаконни актове остават само на гърба на потърпевшите от тях.
Това, че съдиите не могат да се разберат не е новина - с противоречивата им практика вече сме свикнали, макар че не би трябвало да е така.  Но фактът, че това продължава вече с години, е направо отчайващ.

Благоевградски казус мина половин България,
за да се разбере кой трябва да го гледа