Актуално

Да поговорим (пак) за арбитражните съдилища

Къде да внимаваме?

• 1.    Прочитането на договорите не вреди никога, но е наложително,  когато подписваме „готови бланки”, свързани с покупка на недвижими имоти.

Защо това е така? „Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на неговата търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф съдържа и легалните дефиниции на „стока“ и „услуга“, като според т. 13 „стока“ е движимата материална вещ, а съгласно т. 14 „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ”, разясняват съдиите от ВКС.

Наличието на арибтаржни клаузи в предварителен договор за продажба на вещно право на строеж  и договор за строителна услуга, с която строителят се задължава да ви построи и предаде апартамент (със или без доплащане),е в състояние да ви изправи пред арбитражен съд, защото това по същество е договор с комплексен характер, чиято цел в крайна сметка е да ви бъде продадено жилище с конкретни параметри и със съответна цена. „Безспорно е, че предварителният договор за придобиването на вещно право върху недвижим имот не касае „стока“  по смисъла на § 13, т. 13 от ДР на ЗЗП, както и че договорът за извършване на строителни дейности представлява извършване на „услуга“ по смисъла на § 13, т. 14 от ДР на ЗЗП.  Комплексният характер на договора обаче, целта на който е придобиване собствеността върху недвижим имот, изключва качеството на физическото лице на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като уговорените с него строителни услуги са пряко свързани с правата и задълженията на страните по предварителния договор за продажба”, казва съдът. Цялото решение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=9FA52BA8C92379A6C22587F8002A8A4F

„По силата на договорните отношения между страните ответниците-физически лица придобиват правото на собственост върху недвижим имот, съответно предварителният договор и допълнителното споразумение към него, от които се извеждат спорни права, предмет на арбитражното производство, не касаят „стока“ или „услуга“ съгласно легалните дефиниции на §13, т.13 и т.14 от ДР на ЗЗП. Горното изключва качеството на физическите лица-страни по предварителния договор, съдържащ арбитражната клауза, и допълнителното споразумение на „потребители“ по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед действителната воля на страните по сключените от тях предварителен договор и споразумение към него, а именно за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, следва да се изтъкне, че предявените пред арбитража искове са били за изпълнение на договорни (облигационни) задължения за заплащане на парични суми, поради което спорът не е за вещни права и не попада и в първото уредено от чл. 19, ал. 1 ГПК изключение”. Цялото рещение – тук : http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=FEABFC9F34BD1CDBC22587220046517F

• 2.       Изключително внимателно трябва да се прочете предварителният договор при сделка с имот, включително и за това дали съдържа арбитражна клауза, тъй като:

„Арбитражната клауза има относително самостоятелно, спрямо останалата част от договора, действие между страните. В нея е предвидено, че всички спорове, произтичащи от съгласието да се заменят имотите и условията за това, както и за уреждане на произтичащите от това последици като предаване на владението, следва да се приеме, че са обхванати от арбитражната клауза. Сключването на окончателен договор не променя последиците, породени при сключване на предварителния договор, доколкото не са изрично отменени. Предвиденото в предварителния договор запазва своето действие, с изключение на уговорките, променени от страните. В случая арбитражната клауза не е променена. Обстоятелството, че не е възпроизведена в нотариалния акт, оформящ окончателния договор за замяна на недвижими имоти между страните, не означава прекратяване на нейното действие. Окончателният договор е сключен в изпълнение на задълженията, предвидени в предварителния договор. Но наличието на арбитражна клауза запазва действие по отношение на предвидените спорове, произтичащи от предварителния договор. Сключената арбитражна клауза, предвидена в предварителния договор, съдържаща отнасяне на всички спорове, произтичащи от този договор, към конкретизирания арбитражен съд, запазва действието си и след сключване на окончателния договор, на основание чл. 20 а от ЗЗД”. Цялото решение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=670EF243C86E7B5EC22587EA003294CF

• 3.       Ако сте наемодател и имате намерение да сключите договор с търговско дружество за собствения си имот, също следва да прегледате „готовата бланка”, която ще ви предложат за „улеснение” и да проверите дали в него не е включена арбитражна клауза.

 Защото при този договор също няма да сте потребители – макар да сте обикновени граждани и физически лица. „При договор за наем доставчикът на специфичната престация е наемодателят. Поради това физическото лице - наемодател не може да се счита "потребител", доколкото той не заплаща цена срещу стока или услуга, а получава цена срещу предоставянето на специфичната за договора престация. С оглед на това е ирелевантно за основателността на предявения иск по чл.47, ал.2 от ЗМТА, дали процесният недвижим имот е бил нает от търговец или от физическо лице”.

Ако сте наемател на обект,  а наемодалетят ви е търговец – това също не ви прави потребител. И споровете за неплатени наеми например спокойно могат да се решават от арбитражен съд – стига да е предвидено в договора ви. „Физическото лице-наемател, страна по договор за наем, съдържащ арбитражна клауза, въз основа на която арбитражният съд се е произнесъл по предявените искове, няма качеството на потребител, придобиващ стока или услуга по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Поради това разпоредбите на Закона за защита на потребителите и изключението по чл.19, ал.1 ГПК са неприложими. Съображенията са, че договорът за наем, който според законовата му регламентация в ЗЗД е наименован договор, имащ за предмет вещ и цена - наемодателят се задължава да предостави на наемателя временното ползване на една вещ, а срещу това наемателят се задължава да плати цена, не е идентичен с услуга –понятие, дефинитивно определено в § 13, т.14 от ДР на ЗЗП. Според тази легална дефиниция на законодателя „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. Следователно държането на вещта, което изпълва правомощието на наемателя и предоставянето на което е основен предмет на договора за наем, е несъмнено с по-ограничен обем на упражняваната фактическа власт върху вещта, а разликата между него и владението е само в субективния елемент” . Цялото рещение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=B1A738E4D33C7FB9C2258528004BD43A

• 4.       Когато сключвате договори за заем с търговски дружества (различни от кредитните институции), също няма да имате качеството на „потребител”, което би направило една арбитражна клауза нищожна.  

Има впрочем един изключително любопитен казус, свързан с договор за заем, сключен между двама съпрузи, избрали режим на „разделност” за имуществените отношения помежду си – да, и това е напълно възможен и законен договор, в който няма пречка да бъде включена арбитражна клауза. „Арбитражното решение, по повод на което са предявени исковете по чл.47, ал.1 и ал.2 ЗМТА, е постановено по имуществен спор за неизпълнение на договор за паричен заем, който не е сред визираните в ал.1 на чл.19 ГПК имуществени спорове, изключени императивно от компетентността на арбитражния съд. Обстоятелството, че арбитражното производство е инициирано по време на висящо пред държавен съд производство за прекратяване на брака между страните, е ирелевантно за валидността на постановеното арбитражно решение, тъй като нито в ГПК, нито в ЗМТА, е предвидена забрана за паралелно развитие на двете производства. Мотивът на съпруга - ищец в арбитражното производство, да предяви исковете си от неизпълнение на договора за заем /сключен при избран законов режим за разделност на имуществените отношения между съпрузите по смисъла на чл.18 вр. чл.33 и сл. СК, съгл. представена по делото декларация по чл.9, ал.2 СК/, както и постигнатото в хода на брачния процес споразумение за уреждане на личните и на имуществените отношения помежду им, също са лишени от правно значение за валидността на арбитражното решение. Разрешаването на спора, възникнал като последица от неизпълнението на поетите с договора за заем задължения на заемополучателя, е в очертаните от чл.19, ал.1 ГПК предели на компетентност на арбитража, поради което не може да се приеме, че арбитражното решение е постановено по спор, предметът на който не подлежи на решаване от арбитраж. Физическото лице - заемополучател по сключен с друго физическо лице договор за заем, не придобива стоки и не ползва услуги, с оглед на което като страна по договора няма качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и възникналите по повод на такъв договор спорове не са потребителски, съответно по отношение”. Цялото решение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=8D418B6075FBCAA1C22587AA00499B64

• 5.       Други хипотези, в които физическите лица не се ползват със защита от закона

Например при включена арбитражна клауза в договор за обучение или квалификация с лице, което не работи по трудово правоотношение:  „Поетото от дружеството-работодател задължение да осигури средствата за обучението на ищеца и да сключи с него трудов договор след успешно завършена първа фаза на обучението не представлява нито „придобиване на стока“, нито „ползване на услуга“, по смисъла на § 13, т. 13 и т. 14 от ДР на ЗЗП. Ето защо, ищецът няма качеството „потребител“ съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и следователно спорът, възникнал във връзка с неизпълнението на посочения договор, не е изключен от компетентността на арбитража.  Следва да се посочи също, че настоящият спор не попада в изключенията по чл. 19, ал. 1 ГПК за недопустимост на арбитража и поради това, че няма за предмет „права по трудово правоотношение“, тъй като, макар да е уреден в Кодекса на труда, договорът за квалификация с лице, което не работи, няма характер на трудов договор (решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г. на IV г. о. на ВКС)”. Цялото решение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=26B36E3CAEA2E7F2C225877B00230030

Арбитражната клауза ще е напълно допустима и по отношение на управител на търговско дружество, който е поел в лично качество солдарно отговорността  за изпълнението на задължение:  „Ищецът, в качеството си на управител на търговско дружество, изпълнението на чиито задължения той е гарантирал чрез уговорена лична солидарна отговорност, не може да се позовава на потребителска защита срещу нелоялна търговска практика - чл.68б сл. ЗЗП, която има за цел да осигури защита на потребителите срещу нелоялни търговски практики преди, по време на и след отправяне на предложение от търговец до потребител и/или сключване на договор за продажба на стоки или предоставяне на услуги. Съгласно константната практика на СЕС и на българските съдилища, обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото .
По тези съображения, в такава хипотеза, каквато е и настоящата, това лице не може да се позовава на потребителска защита по ЗЗП”. Цялото решение – тук:  http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=6444E9D086FB72D2C225876600404371

При осъществяване на дейност като „търговски помощник” без сключен трудов договор – по гражданско правоотношение:  „Предявеният иск с основание чл.47, ал.2 от ЗМТА , за установяване, че процесното арбитражно решение е нищожно тъй като предмет на спора са права по трудово правоотношение, които не подлежат на решаване от арбитраж, съгласно чл.19, ал.1, предл.3 от ГПК , е неоснователен. В разпоредбата на чл.30, ал.1 от ТЗ няма ограничения за вида на договора, с който се уреждат отношенията между търговеца и търговския помощник. Този договор може да бъде трудов договор, договор за изработка, договор за поръчка и др. Тълкувайки действителната воля на страните в сключения между тях договор за търговски помощник по правилата на чл.20 от ЗЗД , настоящият съдебен състав счита, че той не съдържа част от необходимите реквизити на трудовия договор. Основната разлика между трудовите и гражданските правоотношения се изразява в предмета на договорите.. Съгласно чл.66, ал.1 от КТ минимално необходимото договорно съдържание на трудовия договор включва определени елементи, които трябва да фигурират във всеки един сключен трудов договор. В случая липсват част от елементите от задължителното съдържание на трудовия договор по чл.66, ал.1 от КТ - място на работа; уговорен годишен отпуск с посочен размер; еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на договора; продължителност на работния ден или седмица. Същевременно уговорката в чл.5 ал.2 от договора, че търговецът изплаща разходите на търговския помощник за наем на помещението, в което осъществява дейността си по договора, както и разноските, които е направил при изпълнението на тази дейност, налагат извода, че помощникът е самостоятелен и независим от търговеца, сам организира дейността си, като търговецът не му предоставя място на работа, нито създава организация на труда. С оглед изложеното сключеният между страните договор не притежава характеристиките на трудовия договор, а между тях е възникнало правоотношение по граждански договор, съответно споровете относно същото подлежат на решаване от арбитраж”. Цялото решение – тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=C5689A11EEC3AAEAC22587FF002B574C

• 6.       Все още се появяват дела срещу арбитражни решения за „бързи кредити”

Бързият преглед на практиката на ВКС от последните две години сочи, че и днес – пет години след промените в закона, все още има хора, които водят дела, за да се отърват от задължения за бързи кредити, набъбнали четирикратно заради  начислени неустойки, такси , разноски и отрупани с лихви.  Но пък „валидирани” с подписите и решенията на арбитражни съдии...

Как става така ли? Със стари изпълнителни листи, издадени до 2017 г. по арбитражни дела, приключили с решения  преди законодателните изменения. Вземанията по тях са прехвърлени (цедирани) на колекторски фирми. Колекторите са образували нови изпълнителни дела, начислили са собствените си разноски, а длъжниците разбират какво им се случва едва от поканите за плащане или запорите на частните съдебни изпълнители.

По-голямата част от тези дела се печелят от потребителите. Но не всички. Защо? Една от най-важните предпоставки, от която зависи изходът на спора, се оказва ... времето.

Законът за международния търговски арбитраж (ЗМТА), който урежда тази дейност у нас,  дава едва три месеца срок, в който физическото лице – потребител трябва да се обърне към съда и да потърси помощ. Единственият съд, пред който може да направи това, е ВКС. Срокът е преклузивен – изтърве ли се, ако ще най-нищожно от нищожните да е арбитражното решение,  върховните съдии не могат нито да го обявят за такова, нито да го отменят.

Един пример:  с Определение № 194/ 31.01.2020 година по т. дело № 1015/2019г., Търговска колегия на ВКС , Второ отделение, се отхвърля искането да се обяви за нищожно едно такова решение на арбитражен съд.  Става дума за кредит, изтеглен от лице, което безспорно притежава качеството „потребител”, преминало през арбитражен съд през 2015 година, същата година е издаден и изпълнителният  лист.  Човекът разбрал , че е осъден на 31 август 2015 година от поканата за доброволно изпълнение на ЧСИ, към която било приложено и решението. Но не спазил тримесечния срок, в който законът му дава възможност да оспори решението на арбитражния съд – завел делото чак през 2019 година.

„Настоящият състав, като съобрази изложените обстоятелства, намира, че исковата молба е подадена извън срока по чл.48, ал.1 ЗМТА, поради което искът е недопустим. На 31.08.2015г. на ищеца е била редовно връчена покана за доброволно изпълнение, с приложено към поканата копие на изпълнителния лист /както е посочено в поканата за доброволно изпълнение/, възпроизвеждащ диспозитива на арбитражното решение. Поради това, считано от посочената дата, е започнал да тече предвиденият в чл.48, ал.1 ЗМТА тримесечен срок. Към 04.04.2019г., когато е заведена исковата молба по чл.47 ЗМТА, този срок е изтекъл, поради което предявеният иск е недопустим.

При липса на подадена в срок искова молба по чл.47 ЗМТА, съдът няма правомощия да се произнася и по нищожността на арбитражно решение, постановено преди влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ГПК /обн. ДВ, бр.8/2017г./, с който са изменени разпоредбите на чл.19, ал.1 ГПК и чл.47 ЗМТА. Неоснователен е доводът на ищеца, че разпоредбата за сроковете за подаване на искова молба касаят само хипотезите на отмяна на решение, но не и хипотезите, в които се установи нищожност.

Цялото Определение тук: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=7A332D776C7438B2C225850000470721

В почти идентична ситуация с друго арбитражно решение – отново за кредит, произнесено през 2014 г. ,  съдът обаче е обявил същото за нищожно, защото е приел,  че потребителят е научил за него едва от поканата на ЧСИ, която била изпратена през 2020 година. Но за разлика от първия случай потребителят действал светкавично и се обърнал овреме към съда. Цялото решение:  http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=0F614A1ADCE55F37C225867100495BAF

Тежестта да докаже, че решението на арбитражния съд е било надлежно връчено на потребителя и кога точно е станало това, е на кредитната институция. И точно там тя много често се проваля (за късмет на гражданите). Много често при оспорването на датата, на която потребителят е узнал, че е осъден в арбитражен съд, помага небрежността на куриерите:  http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=2D4BF5AC6591E89AC22586A10030E6D8, които често пропускат да отбележат важни обстоятелства в обратните разписки към писмата. Липсата на доказателства за „старателно издирване” на длъжника в случай, че не бъде намерен на адреса от договора също може да се окаже важен детайл: http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=4C26D857FA3FC67DC2258672004D08F0 А понякога в обратните разписки към писмата се установяват и откровени фалшификации:  http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=5285C4115DFA7666C22586F7002CF4C1

Нерядко и самите ЧСИ-та допускат пропуски, които дават повод на магистратите да обявят арбитражните решения за нищожни:   http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=D13CD7642F23936EC2258645004C6500

Затова ще повторим: четете внимателно какво подписвате! А получите ли „покана за среща” в арбитражен съд или съобщение от ЧСИ по във връзка с такова дело – побързайте да потърсите помощ. И в никакъв случай не изхвърляйте призовката в кошчето...

Други примери от практиката на ВКС по дела срещу решения на арбитражни съдилища (за колегите - юристи)

Съгласно разпоредбата на чл.4 ЗМТА арбитражът може да бъде постоянна институция или да бъде образуван за разрешаване на конкретен спор. Следователно, за да бъде действителна сключената между страните арбитражна клауза е необходимо те да постигнат съгласие / и съобразно общата дефинитивност на договора за арбитраж изложена по-горе/спорът да бъде разрешен от определяем и за двете страни, ясен с индивидуализиращите си белези арбитражен съд. В случая, това правило не е спазено, тъй като с клаузата на чл.17.7 от договора за финансов лизинг, сключен между страните, те са предвидили, че споровете между тях възникнали, с оглед така сключения договор ще се решават от Арбитражен съд, но не са ги възложили на конкретна арбитражна институция, нито са посочили белези, по които този съд да може да бъде счетен за определяем,респективно индивидуализиран.При наличие на множество функциониращи арбитражни институции, с различни правилници, относими към различно формиране на решаващия орган, липсата на яснота относно институционалния арбитраж, до който всяка от страните има право да отнесе възникналия спор за разрешаване, обуславя извод за недействителност на така сключеното арбитражно споразумение. Изведено и от това, че при едностранното определяне на арбитраж, другата страна не може да повдигне спор във връзка с договора. Или действителността на уговорката предполага еднаква правна възможност и за двете договорили се страни, какъвто разглеждания случай не е. В този смисъл и константната практика на ВКС - решение № 24 / 08.05.2019 по т.д. 2761/18г. на ВКС, І т.о., решение №23/23.05.2019г. по т.д.2774/18г. на ВКС, ІІ т.о. и др. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=66CF8A5A93C68946C22585000034EB2F

Няма спор в правната теория и съдебната практика, че абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на възникнал правен спор от арбитражен съд е наличието на валидно сключено между страните арбитражно споразумение /чл.7, ал.1, т.2 ЗМТА/, което може да е обективирано в отделен самостоятелен договор или в арбитражна клауза в друг договор, сключен между страните. По своята правна същност арбитражното споразумение представлява самостоятелен процесуален договор, за който се изисква писмена форма за действителност. По изключение с разпоредбата на чл.7, ал.3 ЗМТА законодателят признава компетентност на арбитражния съд и в хипотезата на презумирано мълчаливо съгласие на ответника за сключване на арбитражно споразумение, материализирано чрез предприетите от последния процесуални действия по съществото на делото, без да оспорва компетентността на арбитража, сезиран с искова молба от ищеца /ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола от арбитражното заседания, приеме спорът за бъде разгледан от арбитража или когато участва в арбитражното производство чрез депозиране на писмен отговор, представяне на доказателства, предявяване на насрещен иск или явяване в арбитражно заседание, без да оспорва компетентността на арбитража/. Няма спор в теорията и практиката и по въпроса, че ответникът следва да направи възражение, че арбитражният съд не е компетентен, най-късно с отговора на исковата молба /чл.20, ал.1 ЗМТА/, като пропусне ли да го направи своевременно, това възражение се преклудира, освен ако пропускът е извинителен /чл.20, ал.3 ЗМТА/. Настъпилата преклузия за възражението важи както за арбитражното производство, така и при иска за отмяна на арбитражното решение по чл.47 ЗМТА. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=53C89432AA0F8030C22584F8004E682F

Същевременно не е налице съгласие за арбитраж и по чл. 7, ал. 3 ЗМТА. От фактическа страна се установява, че първият препис от исковата молба не е бил връчен на ищеца А., доколкото изпратената на адреса на управление на представляваното от него дружество пощенска пратка е била върната като невръчена, както е констатирал и арбитражният състав в определението си от 16.11.2015 г. Призовката за първото заседание, изпратена на междувременно издирения от арбитража втори адрес съгласно удостоверение от ГД „ГРАО“-МРРБ също е била върната като невръчена, с отбелязване, че адресатът се е преместил на друг адрес. В първото редовно заседание, състояло се на 19.01.2016 г., арбитражният състав е приел, че ищецът А. е редовно призован от втория адрес. В това заседание ищецът не се е явил и не е бил представляван. За първи път съобщение по делото на ищеца А. е било връчено на 28.01.2016 г., като първите извършени в производството действия от негова страна са в заседанието на 01.03.2016 г., когато упълномощеният от него адвокат изрично е предявил възражение за липса на арбитражна клауза. В тази връзка не отговаря на данните по арбитражното дело твърдението на ответника, че възражение е направено едва на 18.03.2016 г. с писмена молба.С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл. 7, ал. 3 ЗМТА. В хипотезата по предл. второ е необходимо не само ответникът да не е оспорил компетентността на арбитража, но и да е участвал в арбитражното производство. В разглеждания случай първото действие на ищеца А., като ответник в арбитражното производство, е било именно изричното оспорване на компетентността на арбитража, а изрично съгласие (предл. първо на чл. 7, ал. 3 ЗМТА) не е налице.

Неоснователно е и позоваването на ответника на правилото по чл. 20, ал. 1 ЗМТА. Същото следва да се тълкува във връзка именно с нормата по чл. 7, ал. 3, която изисква активно участие на ответника в арбитражното производство като разкриващо съгласието му спорът да се разгледа от арбитража, т. е. в смисъл, че възражението за некомпетентност се преклудира с подаването на отговора на исковата молба, ако не е направено в същия. В хипотезите, когато арбитражно споразумение не е сключено предварително, само изтичането на срока за отговор, без да е подаден такъв, не означава преклузия на възражението за некомпетентност. Това произтича от частноправната природа на арбитража, съответно прилаганата от него процедура, основаващи се именно на съгласието на страните да учредят такава правораздавателна компетентност и да се подчинят на съответните процесуални правила. При липсата на предварително сключено арбитражно споразумение прилаганите от арбитража процесуални правила, каквото е и това по чл. 20, ал. 1 ЗМТА, не обвързват ответника, т. е. за същия не съществува задължение да подаде отговор, нито да извърши каквито и да било други действия, поради което в негова тежест не могат да бъдат възложени и негативните последици от неподаването на отговор или неизвършването на такива действия. Такава обвързаност за ответника възниква едва с изразяването на съгласие (изрично или имплицитно съгласно чл. 7, ал. 3 ЗМТА). В обобщение, когато арбитражно споразумение не е сключено предварително, възражението за некомпетентност се преклудира съгласно чл. 20, ал. 1 ЗМТА само ако ответникът е подал отговор на исковата молба, в който не е направил възражение за некомпетентност, или когато, преди изтичането на срока за отговор, същият е извършил други действия, разкриващи съгласно чл. 7, ал. 3 ЗМТА съгласието му спорът да се разреши от сезирания арбитраж.

В разглеждания случай до момента на предявяване на възражението за некомпетентност в заседанието на 01.03.2016 г. не са били извършени от страна на ищеца А. никакви действия, които да разкриват негово съгласие предявеният срещу него иск да бъде разрешен от сезирания арбитраж. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=2EA959DB4C25ADA2C2258713002479D3

От данните по делото се изяснява, че ищцовото дружество е оспорило сключването на арбитражното споразумение между страните, инкорпорирано в споразуменията от 20.11.2017г. като е поддържал, че положеният подпис под тези споразумения в това число и арбитражното не е на управителя на дружеството – П. Н.. По отношение на двете споразумения, въпреки дадените от съда възможности и отлагане на делото за представянето им в оригинал, ответникът по молбата не ги е представил, поради което и експертното заключение в тази връзка съдържа неоспореното от ответника заключение, че това са копия на подписите на П. Н.. Или, с оглед процесуалното поведение на ответника, който въпреки дадените му възможности не е представил оригинала на споразуменията / по които експертът е следвало да даде заключение/ и на основание чл.190, ал.2 вр. чл.161 ГПК следва да се приеме за доказано твърдението на ищеца, че обективираното от двете споразумения изявление за сключване на арбитражен договор не изхождат от законния представител на ищцовото дружество и не са подписани от П. Н.. В тази връзка се извежда и липсата на арбитражно споразумение т.е. арбитражният съд не може да се счете за надлежно сезиран да разгледа спора. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=105D12D9A301200CC22586FD00433151

Обратният изпълнителен лист се издава не само за сумите събрани въз основа на отмененото или нищожното изпълнително основание. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 3, изр. 2 от ГПК, (в редакцията му след изменението му със ЗИДГПК (обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година) обратният изпълнителен лист се издава за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство. В този смисъл е и т. 6 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че по реда на чл. 245, ал. 3, изр. 2 от ГПК (редакцията преди ЗИДГПК (обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година)) може да бъде издаден обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника, срещу когото е било допуснато предварително изпълнение. По отношение на законната лихва върху събраните суми е формирана константна практика на ВКС, намерила израз в определение № 243/03.05.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 221/2012 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.,определение № 528/26.11.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 471/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., определение № 11/08.01.2010 година, постановено по ч. гр. д. № 520/2009 година, определение № 473/26.11.2012 година, постановено по гр. д. № 304/2011 година, определение № 698/26.09.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 4700/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 716/23.10.2013 година, постановено по ч. т. д. № 3863/2013 година, определение № 466/06.08.2015 година, постановено по ч. т. д. № 1137/2015 година, определение № 56/03.04.2019 година, постановено по т. д. № 3103/2017 година, определение № 11/14.11.2020 година, постановено по т. д. № 1824/2018 година, четирите по описа на ВКС, ТК, І т. о., а също така определение № 314/30.12.2011 година, постановено по т. д. № 450/2010 година и определение № 1061/30.12.2011 година, постановено по ч. т. д. № 575/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Със същата е прието, че длъжникът по принудително изпълнение, по което удовлетвореният кредитор е бил привиден, т. е. не съществува изпълняемо право в негова полза, разполага със защита, състояща се в правото да иска обратно платеното, както и да търси обезщетение за вредите от изпълнението-кредиторът, удовлетворен въз основа на предварително изпълняемо право или влязло в сила решение, които са били отменени (уваженият осъдителен иск е бил отхвърлен) трябва да върне на длъжника полученото. В този случай, длъжникът не се нуждае от осъдителен иск срещу взискателя за връщане на полученото-съгласно чл. 282, ал. 6, чл. 309, ал. 2 и чл. 245, ал. 3 от ГПК, съдът постановил решението издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение или въз основа на влязлото в сила решение, които са били изменени. При издаване на обратния изпълнителен лист, съдът следва да присъди и законната лихва върху дължимата от взискателя сума до окончателното й заплащане-аргумент от чл. 499 от ГПК (чл. 397 от ГПК (отм.), което вземане е безспорно и не налага установяване в отделно производство. Предвиденият ред за присъждане на недължимо платените в рамките на принудителното изпълнение суми по чл. 245, ал. 3 от ГПК, изключва исковия ред за защита, поради което на възстановяване подлежат и сумите за такси и разноски, платени в изпълнителното производство от длъжника, които са безспорни, както и законната лихва, считано от датата, на която е изпълнено недължимото плащане-т. е. неоснователното разместване на блага. Законната лихва се дължи до окончателното плащане на сумите и като вземане е безспорна като не се налага установяването й в отделен исков процес, тъй като се дължи по силата на закона, а размерът й е нормативно определен. С оглед на това лихвата не попада сред вредите от предварителното изпълнение, които следва да бъдат установявани в отделен процес, по смисъла на мотивите на т. 6 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай тази лихвата се дължи от момента на принудителното събиране на сумите до момента, в който „Профи Кредит България“ ЕООД [населено място] е възстановило същите на А. С. С.. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=55C45D1F9B834C6BC225862A002E6B5C

Ответникът, чиято е тежестта на доказване, не ангажира доказателства, че договорът е сключен за доставка на електрическа енергия на търговец - юридическо лице или физическо лице, регистрирано като едноличен търговец, нито че ищецът М. е осъществявал търговска или друга професионална дейност в процесния обект. От представените в арбитражното производство констативни протоколи за извършена проверка на СТИ и за метрологична експертиза на електромер, издадени от ответното дружество справка за потребление и фактура №[ЕГН]/01.08.2019г. за сумата 11 417.92 лева- ел.енергия за периода 25.07.2017г.-24.07.2018г., както и искане №5184529/05.08.2019г. за физически лица, подадено от ищеца до ответника за получаване на гореописаната фактура, не се установява, че договорът е за доставка на електрическа енергия за небитови- стопански нужди или че ищецът е стопански клиент. Правото на собственост върху недвижим имот, представляващ магазин, не е равносилно на извършване на търговска дейност или упражняване на професионална дейност. Видно от удостоверението за въвеждане в експлоатация на строеж №РВЕ-01-76 от 06.08.2007г., сградата, в която се намира процесния обект на ищеца, е въведена в експлоатация като строеж четвърта категория, изпълнен в съответствие с одобрените строителни книжа, но в [община] няма данни относно функционирането на обекта и снабден ли е той с необходимите разрешителни /писмо от 12.01.2022г./. Представените в настоящото производство документи /договор за наем между ищеца и „Р.-1999“ ЕООД, данни за регистрирано фискално устройство, заявление от юридическо лице за достъп и пренос на електрическа енергия и съгласие на собственика на недвижимия имот към ползвател/ са от 2021г. и са относими към последващ период на потребление на електрическа енергия, различен от исковия период /от 25.07.2017г. до 24.07.2018г./.
С оглед изложеното и като взе предвид, че договорът между страните е за доставка и продажба на електрическа енергия от ответното дружество на ищеца- физическо лице, която не е предназначена за търговска или професионална дейност, настоящият съдебен състав намира, че спорът, с който е бил сезиран арбитражния съд, е потребителски. Потребителските спорове са неарбитрируеми съгласно чл.19, ал.1 ГПК, поради което процесното арбитражно решение е нищожно на основание чл.47, ал.2 ЗМТА. http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-spisak&id=94958332516C071DC22588080029C4BD