Да поговорим (пак) за арбитражните съдилища

Една от безспорно най-полезните законодателни промени, извършени през последните години в защита на потребителите, беше премахването на възможността те да бъдат съдени за задължения по договори, пълни с неравноправни клаузи, в незнайни „гаражни” арбитражни съдилища, по никому неизвестни правила, но пък с решения, подлежащи на принудително изпълнение.

От  2017 година всякакво производство пред арбитражен съд  срещу потребител за закупена от него стока или услуга за лично потребление, е недопустимо. Произнесените арбитражни решения по  „висящите” дела срещу потребители бяха обявени за нищожни, а на съдиите от общите съдилища беше разпоредено в бъдеще да не издават изпълнителни листи по такива решения.

Благодарение на това изменение в закона кредиторите бяха принудени да върнат споровете за вземанията си в общите съдилища, където се налага да ги доказват както по размер, така и по основание, и то при ясните правила на ГПК и при гарантирана защита на длъжниците.

Така  огромният проблем, който съществуваше допреди  тази законодателна промяна, изглежда разрешен.  Дали обаче наистина е така? И какво показва практиката на ВКС по делата срещу решения на арбитражните решения през последните две години?

На първо място, че все още можем да попаднем в арбитражен съд без да се усетим – заради небрежност или  незнание 

Затова е важно да запомните: четете внимателно какво подписвате! А получите ли „покана за среща” в арбитражен съд или съобщение от ЧСИ по във връзка с такова дело – побързайте да потърсите помощ. И в никакъв случай не изхвърляйте призовката в кошчето...

Общ принцип на гражданското право е, че всички гражданскоправни спорове подлежат на арбитраж, ако има сключено арбитражно споразумение. Изключенията от този принцип са изрично посочени в закона. Съгласно изброяването в чл.19, ал.1 ГПК, това са споровете за неимуществени права; имуществените спорове за вещни права или владение на недвижим имот; споровете за издръжка; споровете за права, произтичащи от трудово правоотношение; споровете, по които едната от страните има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП.

Т.е. при всякакви други хипотези, извън изброените по-горе, арбитражните клаузи в договорите ще са допустими.

Къде тогава да внимаваме най-много?

https://irinamateva.blogspot.com/p/blog-page_25.html

 

 

 

Неплатените задължения към входа - само за три години назад

Неплатените задължения на собственик на жилище в сграда - етажна собственост, се погасяват с тригодишна давност. Заради давността естествената съпротива на съседите, които са склонни да чакат с години, но да не си развалят отношенията с длъжниците и да прибягват до принудително събиране на вземанията за чистачка, асансьор, а и за ремонти на общите им покрив, стълбище, мази, инсталации и др.в сградата, много често води всъщност до негласното „опрощаване” на натрупаните задължения.

Нормата на чл. 6, ал. 1, т. 10 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ предвижда, че етажните собственици са длъжни да заплащат разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата. 

За да може да бъде претендирано това плащане, е необходимо от общото събрание на етажните собственици да бъдат взети решения, определящи размера на дължимите годишни вноски за ремонт и обновление на общите части на процесната сграда, както и на тези за обичайните сметки и услуги, които се ползват във всеки жилищен блок.

Ако  взетите решения не са оспорени в указания от закона срок и не са отменени от съда, същите са валидни и всеки от собствениците е обвързан с тях – без значение дали е съгласен или не. 

Съгласно разясненията дадени с Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, "периодичните плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от Закона за задълженията и договорите, се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. По отношение на тези задължения е приложима специалната 3-годишна давност.

Т.е. не само ежемесечните сметки за общите ток, вода и чистачка, но и вземането за годишна вноска за ремонт и обновление на общите части също е периодично. То възниква всяка година, като не е обусловено от условия. Няма значение дали и колко точно разходи са извършени за поддръжката на общите части. Собстеникът, ползвателят или обитателят трябва да заплаща вноската всяка година.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване изискуемостта на вземането – т.е. от неговия падеж. Приложима е разпоредбата на чл. 38 ал. 1 от ЗУЕС, която предвижда решенията на общото събрание да се изпълняват в определените в тях срокове. Затова най-лесно този момент се определя, ако в решението на ОС се предвиди срок за плащане на всяко от задълженията – до определено число на месеца или годината (за вноските за ремонт). 

Когато срокът не е определен, законът е предвидил, че решенията на ОС се изпълняват в 14-дневен срок от получаването на писмена покана, връчена по реда на чл. 13, ал. 2 - ал. 6 от ЗУЕС.

Когато собственик, ползвател или обитател не изпълни решението на ОС и не плати в определения срок, председателят на управителния съвет (управителят) може да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу него по реда на ГПК.

От подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение или искова молба срещу неиздължилия се собственик, давността, погасяваща задълженията му, спира да тече.